Празничен водосвет за Богоявление 6 януари!

Да празнуваме ли на Андреевден (Мечкинден)?

Живеем във време, в което Андреевден е по-скоро поредният повод на андреевците да се почерпят, отколкото някой да се усети, че на този ден честваме Св. Андрей. Oще по-малко хора имат представа какво предците ни са имали обичай да правят на този ден.

За съвременния човек да вари семена и да ги дава на въображаема мечка да яде „варено“, а не „сурово“ или „да връзва ножиците, за да ѝ върже устата“, едва ли има някакъв смисъл, освен да бъде „шоу за децата“. Затова и не е учудващо „разбирането“ на някои хора, че обичаите са „бабини деветини“ или суеверия на „недоразвити интелектуално“ хора.

За онези обаче, които не считат дедите си за „човекоподобни маймуни“ и знаят, че не е възможно те да са били толкова ограничени, след като са създали всичко това, на което ние днес сме наследници, и то при много по-неблагоприятни условия от тези, в които живеем днес, пък и търсят да разберат смисъла на това, което се е правило векове наред, остава ползата от мъдростта и дълбоките разбирания за устройството на света и на човешката душа, съхранявали през всички тези векове живота, човечността и народността ни.

Нека не забравяме, че целта на обреда е да извиси душата, да я изведе от ежедневието, да поведе ума на среща с изконните духовни ценности. „Защо е нужно това?“ – ще попита някой, който като повечето от нас, няма време за „такива работи“, защото ежедневието му се състои предимно от ходене на работа и битовизми (все пак всеки яде, пие, облича се и т.н.). Ами ето, именно затова – за да не те владее твоето битие и грижи, а ти да се научиш да го владееш; за да не живееш като паразит на тази земя, който само консумира, а нищо съществено не внася в този свят, или комуто постоянно обстоятелствата и чужди воли налагат как да живее, какво да прави, дори какво да мисли и какво да харесва или не харесва. Всички свестни хора се оплакват от днешното общество и неговите паднали ниско нрави, но колко са хората, които реално инвестират време, усилия и средства това да не е така? Или поне те самите да не са част от „това паднало общество“? Съгласете се, че е логично и справедливо в каквото инвестира и се труди човек, в това да богатее. Е добре, ако ние не желаем да инвестираме и да се трудим в изконните духовни ценности на нашите предци, а в гонене на положение или печалба, и влагаме цялата си енергия, време и ресурси, така че не ни остават сили за нищо друго, то какъв резултат можем да очакваме?

Не е трудно да отгатнем, резултатът вече е налице. Всичко това води до егоизъм и безумна надпревара с всичко и всички в името на „успеха“.

Успехът обаче, в истинския му смисъл, е непостижим, ако не успеят и душите ни в това, което е светло и добро, защото ако душата на човек е помрачена, каквито и успехи да има в този свят, няма особено да го ползват. Освен това е невъзможно всеки да успее сам за себе си, а обществото ни и държавата ни да са зле. Успехът за сметка на другите или чрез бягство „някъде наготово“ е временен и измамлив.

Всъщност, единствената „рецепта“ е закодирана именно във вярата, ценностите и съответния начин на живот на нашите предци, които трябва да преоткрием и да се научим да прилагаме в нашето съвремие, преди да сме се превърнали неусетно в „погубителите на земята“ и на самите себе си.

И за да не допуснем написаното до тук да си остане само философия или „велика идея“, нужно ни е да придобием ясна представа какъв е смисълът на честването, според изразните средства, тоест обредните действия, извършвани на този празник, защото всяко действие изразява определена същност, мотив, мисъл и чувство.

Тук възниква въпросът: „Възможно ли е да се проникне в невидими процеси, протекли доста години назад във времето, още повече да се коментира начин на живот, който не познаваме?“ На ниво „това се е правило, а това не“ е наистина невъзможно, както е невъзможно и глупаво сляпо да подражаваме начина на живот на предците ни само като битийност. Описано откъсното от дълбокия смисъл, влаган в обредните действия, практикуваното по Мечкинден буди повече безпокойство относно душевното състояние на участниците в ритуала, отколкото разбиране. Хвърлянето на сварени семена към небето и говоренето към въображаемата „мецана“ биха се възприели като действия на психично болен от днешния човек, лишен от образно-символно мислене. Завесата се повдига обаче чрез следната приказка, разказвана от уста на уста, от майка на дъщеря и от баща на син по Андреевден:

В едно студено есенно утро, още по мрачина, Св. Андрей впрегнал воловете си, натоварил тежкото рало във волската кола и отишъл на нивата си да я изоре. Мъглата се стелела ниско и скривала краищата на нивата към гората, та изглеждало така, сякаш браздите нямат край. Волските копита затъвали в меката мокра пръст и макар да били силни животни, добичетата едва теглели дървеното рало с дълбоко забития палешник. Св. Андрей (в превод името му значи „Силен мъж“) сякаш не забелязвал нито студа, нито мъглата, натискал надолу палешника и се радвал на дълбоката бразда и на хубавата земя, която бил получил в наследство от баща си. Тая нива всяка година осигурявала прехраната на дома му и светецът се трудил с песен и с благодарствена молитва към Бога на уста. Не щеш ли, като воловете добижили края на нивата, от гората излязла мечка стръвница. Поради мъглата, св. Андрей я видял в последния миг, когато било вече твърде късно да предприеме каквото и да било, за да защити себе си и животните. Мечката се спуснала към единия вол и го нападнала. Горкото животно се опитало да я посрещне с рогата си, но ралото му попречило да се завърти и мечката го захапала за гърлото, и със силното си туловище успяла да го повали. Апостолът обаче бързо се окопитил от първоначалната си изненада. Докато мечката успее да освободи зъбите си от притисналия я волски врат, силният мъж я хванал и омотал врата ѝ с волската юзда. Така силно я стегнал, че мечката не можела да си поеме дъх и почнала да хрипти. Св Андрей се огледал. Видял, че волът няма да го бъде – животното беряло душа. Стегнал още по-силно юздата около врата на мечката и я вързал здраво. Разпрегнал вола и впрегнал мечката на негово място. Другият вол се дърпал уплашено, но светецът вързал устата на мечката и го успокоил с блага дума. Чак тогава отпуснал юздите от мечия врат. Мечката си поела въздух, съвзела се и взела да тегли ралото настрани. Волът обаче забил копита в земята, а тежкият Андреев остен се стоварил върху мечата глава. Ще не ще, разбрала мечката, че трябва да върви в браздата. Така Св. Андрей изорал нивата – с мечка и вол.

Интересно е, че темата с впряг на мечка и вол не е прилежаща само към този ден. Тя носи определена семантична стойност и като сюжет на легенда, и като иконописно изображение. В българската поетична традиция темата за хомота и оранта „вол и мечка“ е употребявана и в легенди за първото време, където орач е сам Господ.

В земеделието заораването, разделянето на земята е период на подготовка за засаждане на семето. В разбирането на дедите ни земята е свързвана с душата. Именно човешката душа е нивата – мястото, което трябва да бъде разорано и почистено от плевели, за да приеме семето на словото, където то да се развие и да даде плод. Тя е територията на желанията и мотивите, в недрата ѝ се крият първопричините за всичко, което сме, в което се превръщаме и което ни се случва. Семето, за да се засее, е преминало подбор, одобрение, защото, ако сееш просо, няма да жънеш ечемик. Затова сеячът внимателно подбира и земята, и семето за засяване. В свещените писания човек също може да намери много текстове за „разораването на сърцето“, за семето и сеяча и не трябва да забравяме, че духовността на българина, и нашите обичаи черпят сили и оттам. Тоест това, което оре апостолът, не е пръст, а човешката душа.

Образът на вола е свързван с работата, с усилията на човека. Което идва да рече, че за да имаме истински успех, трябва да вложим цялото си трудолюбие, творчество, желание и сили, но и да подчиним, и опитомим и силите действащи извън нас, а и необузданите първични сили вътре в нас, които иначе ще ни погубят. Само овладеният впряг на двете начала – телесното и духовното, видимото и невидимото, временното и вечното – може да произведе благоденствие и добруване.

Няма успяване, обаче, без воюване и без устояване, особено що се отнася до желанието да постановиш и опазиш нещо добро в живота си. Всеки на някакъв етап от живота си стига до нещо, в което е повикан за първи път. Също като апостол Андрей, който пръв бе возван, сиреч повикан, оттам и прозвището му – Първозвани, защото първо на него Христос каза „Ела и ме следвай“, а той остави занятието си и Го последва без колебание. Поука за нас има и в това да разберем защо именно Св. Андрей е главният герой в тази история и откъде идва неговата юначна сила. Отговорът се крие именно в прозвището му или по-скоро в характера му, с който си е заслужил това прозвище. В това, че бързо решава правилно и мигновено привежда в изпълнение решенията си – както в случая с мечката. Ако не би вярвал, че може да я пребори или пък се беше забавил на свой ред да я нападне, с него щеше да е свършено. Така щеше да стане и ако не бе последвал Христос – нито щеше да е силен, нито щеше да е първозван, за светец – да не говорим.

Ето защо на неговия ден предците ни са избрали да празнуват победата над „хапещото“ битие на този свят, връзвайки ножиците и „учейки“ мечките да ядат „варено“- символ на опитоменото, облагороденото, а не „сурово“- символ на дивото. А най-вече са учели децата си чрез примера на светия апостол как да надвиват над всичко диво и първично, както в себе си, така и в живота си, и да го подчиняват и опитомяват да върши работа за добруването им и благоуспяването им. Не само във временното, но и във вечното измерение.

Ателие за традиции и фолклор „ЕПОДЕ“

Да празнуваме заедно Андреевден - Мечкинден!

Ателие за традиции и фолклор Еподе Ви кани на 
на обреден празник Андреевден!

Заедно с призоваване и наричане

за благоденствие и благоуспяване!

Вечер на заклинане зловредните сили,

на 01.Декември 2017 г. от 19:30 часа в

Читалище “Райко Алексиев – 1947

на бул. "Скобелев" 58, ет. 3, салон 6

До кога да прощаваме?

Или какво се прави на „Прошка“ (Поклади, Сирни заговезни)

Този въпрос занимава умовете на хората от хилядолетия. И веднага изпъква на преден план, когато с теб се отнесат нечовешки, безбожно, несправедливо. Колкото по-голяма е проявената наглост, толкова повече човек се пита: „Е, докога? До колко пъти да прощавам???“ Затова и учениците на Христос Му зададоха този въпрос. Той пръв говореше на човеците за Бог като за Отец, Който е любящ и прощаващ Баща, а за хората като за ближни – и логично, щом Бог е баща на всички, значи всички са братя и сестри и като такива трябва да се отнасят един към друг, нали?

Друг е въпросът, че поради „изстиналите“ човешки отношения вече твърде често дори и между кръвни братя и сестри има завист, крамоли, несъгласия… Защо е така?
Именно защото хората не вярват, че Бог е техният небесен Отец, а по-скоро, че произлизат от маймуните и може би тъкмо затова се държат помежду си често като животни, а не като човеци, създадени по Божий образ и подобие. Този Божий образ най-лесно можем да съзрем в Христос. Той, Който беше сам Бог, дойде като човек при човеците, за да им припомни кои са самите те, за да изведе съзнанието им на едно качествено ново ниво. Той ги учеше с прости, ала дълбоки по значение притчи как да бъдат истински човеци, истински синове на своя небесен Отец – „богове“*, а не животни. Затова, когато Го попитаха – „До колко пъти да прощаваме, до седем ли?“, Той им отговори – „до седемдесет пъти по седем“, т. е. винаги. „Ако вие не простите на човеците съгрешенията им, то и вашият Отец няма да прости вашите съгрешения.“ Това е вечен всемирен закон – каквото посееш, това и ще пожънеш; ако си милостив, и ти ще получиш милост; ако прощаваш, и на теб ще ти се прости.

Мъдрите ни предци са имали това знание. Давали са си сметка обаче и за слабата човешка природа, която винаги се надига, когато види несправедливост на свой гръб, и е мудна да прощава, а бърза да отвръща със същото. Затова са постановили да има специален ден, та поне веднъж в годината човек да се смири и да си спомни, че щом „Господ прощава“ (както се е изричало при даването на прошката), то и ние трябва да простим. И то от сърце, защото иначе не се брои!

И така, първият и най-съществен момент е именно целодневното обхождане на близки и роднини от младите, за да си поискат прошка и, разбира се, същата да им бъде дадена. И не само през деня, но и вечерта, преди да се седне на трапезата, се извършва същият обичай – опрощаване между присъстващите. Това става по следния начин: по-младите в дома целуват ръка на по-възрастните, изричайки – „Прощавай!“, на което се отговаря – „Господ прощава. Бъди простен!“ или „Прощавам ти. Да ти прости и Господ!“. Тук виждаме народната мъдрост и в това, че обичаят учи и подбужда по-младите към смирение и изпълнение на един друг всемирен закон: „Почитай майка си и баща си, за да ти бъде добре на земята“. Защото ще дойде и техният ред да станат майки и бащи и ако те не са почитали своите родители, то и техните деца няма тях да почитат. Да, и възрастният човек греши, но за младия е по-полезно да се смирява и да иска прошка, а не да показва грешките, да не би да се окаже, че той самият има цяла „греда“ в своето око, а пък иска да извади прашинката от окото на по-стария от него. А когато по-младият изпълни предписаното в обичая (но само, ако го изпълнява от все сърце, а понякога и дори със сълзи!) – о, чудо! – сърцето на по-стария омеква и той не само, че прощава, но и сам вижда своите грешки (дори и да не ги признае гласно) и така отпада необходимостта някой да му ги посочва, рискувайки да влезе в грях по този начин! Колкото повече се молим да осъзнаем грешките си и че имаме нужда от прошка, да осъзнаем факта, че и другият е човек, който греши, и че той също има нужда да му бъде простено, толкова повече навлизаме в мистерията на обреда, потапяме се в дълбоката същност на завещаното ни от предците наследство. И ставаме готови не формално, а истински да простим и истински да поискаме прошка. Няма прегрешение, което да не може да бъде простено. Непростима е само наглостта човек да упорства в греха си, да не го признава, а да се удоволства в него, защото по този начин той сам се лишава от прошка и нанася най-голяма вреда не толкова на другите, колкото на самия себе си. Вярно е, че направеното зло не винаги може да бъде поправено, дори и казаната дума е като „хвърлен камък“, който не може да бъде върнат назад. Съвсем други обаче са последиците за този, който се кае и иска прошка, отколкото за този, който упорства в злото. Единият изтрива петното от името си и спасява безсмъртната си душа, а другият още в настоящето приема своето осъждение и сетнината му е безчестие и погибел. Този пък, който е претърпял зло и има да прощава, ако се облегне на народната мъдрост „Всяко зло – за добро!“, ако потърси да бъде подобен на своя благ Отец, ще му се отворят очите и ще види, че който и каквото да му е причинил, за него винаги ще се намери утеха и несъмнено Бог ще обърне злото на добро в живота му, а заедно с това ще му даде и вечния живот. Защото наистина „всичко съдейства за добро на тия, които любят Бога“, както пише и св. апостол Павел.

Обратът в съдбата на човека се дължи на благоволението свише спрямо търсещите и очакващите. Става въпрос за процеси на трансформация – невидими, неръкотворни, които протичат вътре в нас, подобно на обмяната на веществата, които ние не усещаме, но въпреки това те са в основата на нашето съществуване и на нашето телесно и душевно здраве. А там пипа само онзи, на когото ти отвориш вратата на мислите и на чувствата си. И трябва да знаеш на кого отваряш. Дали на Бог, Който е създал човека и знае кое е добро за него и кое не, или на бесовете на злобата и отмъстителността, които настройват човеците един против друг, за да се мразят, изпояждат и избиват. Защото, както пак нашият Господ е казал: „Не е убиец само този, който убива човека, а всеки един, който мрази брата си!“

И така, ако отваряш на небесните – съработваш заедно с тях, ако отваряш на бесните – по-добре не се хаби да играеш театър на Прошка. В прошката се състои освобождаването от робството на гнева, въздигането на душата, прозрението на погледа, без което устояването в деня на злото е немислимо. В този смисъл прошката като мистичен процес и позиция на личността е нужна не само в деня на обреда, а ежедневно. Тук в никакъв случай не става дума за позитивно мислене – твърде розово и захаросано е и няма реална сила. Истинската прошка предизвиква кардинални процеси на преосмисляне и проникновение, първо в невидимото, духовно измерение на личността и отношенията между хората, а след това и в материалното ни физическо естество. Не сте ли преживявали и вие нещо подобно, не сте ли чували поне как, след като тайнството на прошката се случи, човек казва: „Ох, олекна ми!“ Смятате ли, че е случайно? И ако още в това наше немощно естество предусещаме лекотата и силата на истинската прошка, представяте ли си какво ще означава прошката на нашия небесен Отец за нас, когато се изправим пред Божието съдилище?!

Но нека се върнем към ритуала.

След опрощаването през деня, вечерта се приготвя трапеза, на която се сяда след молитва**, и тогава се пристъпва към разчупването на хляба. Трапезата завършва с обичая хамкане, сътворен от гения на народното съзнание като начин и децата да бъдат приобщени в обичая на прошката. Какво представлява той? На една хурка посредством бял конец се връзват последователно въглен, сирене и яйце. Хамкането с халва е практика от около сто–сто и петдесет години, която се възприема в градовете, когато започва и упадъка в народностното съзнание. По-интересни обаче са последователността и значението на образите в „оригиналния“ ритуал. Конецът, на който се завързва въгленът, сиренето и яйцето, е възприеман като нишката на живота. Той обикновено е бял – символ на чистия и неопетнен живот. Завързан е за хурка, за да напомни, че подобно и ние посредством прошката се привързваме към светия живот, слизащ от небето, а самата хурка говори за това, че ние го запридаме – това е наша работа и отговорност, а не на някой друг. На конеца се завързва първо въглен, защото това, което прощаваме, трябва да изгори, да не се помни вече. После сирене, защото, когато бъдем простени, става отново душата ни бяла и чиста. И накрая яйце – символ на триединната същност и пълнотата на човека, защото само прощаващият човек е напълно човек. Народът ни неслучайно казва за „гадовете“, че нямат душа…

В заключение можем да кажем, че всичко това се отнася единствено за тези, които встъпват с вяра и чисто сърце в бащиното си нетленно наследство. Защото иначе мъдростта и животът, скрити в преданията и традициите на предците, никак не биха ни ползвали. Формалното повторение на един или друг ритуал или фалшивото смирение пред възрастните, често придружено с подхилкване, са може би подходящи за някоя пиеса, в която се осмиват пороците на съвременното общество, но в реалността повече нагрубяват и натъжават, отколкото да принасят някаква полза. А за тези, които разпознават истината в практикуването на завещаното от дедите ни, добрите плодове няма да закъснеят!

* Вж. Евангелие от Йоана 10:34

** Според обичая в повечето етнографскиобласти това е молитвата „Отче наш“

Автори: Десислава Иванова, Пламен Иванов

ТРАДИЦИИТЕ - народно поверие или голямо суеверие 

“Както и най-слабият ветрец може да събори дървото без корен, така и обществото без традиции не може да устои сред бедствията, които могат да го връхлетят отвън!” Хенрик Сенкевич Съвременото определение за традиция е: „наследен, възприет от миналото и поддържан обичай, начин на мислене или поведение, действие”. Относно обичая се има предвид общоприет навик, установен от старо време и вкоренен дълбоко в бита на хората. Прочетено дословно, може да се каже, че като традиция бихме могли да назовем всеки детайл от ежедневието си – като ходенето на работа, готвенето, четенето на вестник и т. н., но, естествено, никой не разбира думата по този начин, а всички я свързваме с народните обичаи, с това какво се прави на определен празник или при важно събитие в живота на човека. Вътрешната потребност да спазваме дадено поведение или да извършим конкретно действие или ритуал по точно определен начин е нещо, което съществено отличава човека от животните и очевидно не е свързано с неговата еволюция, след като винаги го научаваме от тези преди нас. Естествено, тогава възниква въпросът – кой е създателят на традициите, от кога и от къде водят те своето начало?

За да стигнем до отговора на този въпрос, трябва да разберем, че в традицията като практика има ред и действие, същината на които често е дълбоко скрита и по своя характер – свещена. Целта на повтарящото се действие в обичая е да въведе ред, да сътвори свят, подобен на Божествения, невидим за петте ни сетива, но съществуващ паралелно и независимо от очевидната реалност. Възможно е не всеки да вземе това твърдение на сериозно, но проблемът на съвременната мисъл е в прекъснатата връзка между формата и същината, и между привлекателното на външен вид и истински ценното. Днес ние възпроизвеждаме празници и ритуали, без да разбираме същностните причини за тяхното практикуване (и затова ги опорочаваме и принизяваме до ядене и пиене). А колко по-трудно ни е да разберем от кого и защо са били създадени и какво е богатството на тяхното унаследяване!

За разлика от нас – „високотехнологичните“ човеци, дедите ни са умеели да освещават всяка част на битието си. За тях функцията на предмета, значението на речта по времето на празника са били сакрални, т.е. свещени. Всичко, което се отнася до взаимодействието между личността и околния свят, е влизало в употреба само и единствено ако е образ и подобие на вечното. Така, чрез ритуала, представляващ макар и несъвършено копие на невидими реалности, и чрез дълбоката, осъзната вяра в Бога, Чието присъствие и действие се призовава чрез този ритуал („ритуал“ от лат. означава „обред“), предците ни са извиквали добрите нетварни нематериални) сили, които обаче са се проявявали съвсем осезаемо не само в духовния, но и във физическия им живот. По този именно начин, въпреки липсата на високи технологии, те са живели щастливо и в хармония с духовния свят и природата хилядолетия наред. Сега, благодарение на технологиите, хората са задоволени с всякакви удобства, но вече отдавна не живеят в хармония с природата, нито дори в хармония със собствената си духовна природа. Забравили кой е техният Създател и как да Го призовават да ги пази от злото, те самите стават зли, алчни, ненаситни и погубват света, в който живеят, а най-вече и самите себе си.

Ето защо с напредването на годините и на научния прогрес се променили и времената, и нравите, и се е стигнало до обезсмислянето на всичко, което се е правило от предните поколения. Няма никакво противоречие в това, човек да научава все повече и повече за вселената и нейните закони, за приложението им, както и да намира начини за подобряване на живота си на тази земя, а в същото време да губи човешката си същност. Та нали именно такъв го е създал Господ – по свой образ и подобие, творец като Твореца? И нали тези, на които се основава цялата съвременна наука – Коперник, Паскал, Нютон, Айнщайн са били дълбоко вярващи в Бога хора? Ако човек еволюира, не трябва ли да се развива към по-добро? Да става още по-човечен, а не зъл и борещ се „за кокъла“, като животно? И ако научните достижения карат човека да се гордее и да мисли, че сам се е развил от животно до човек, кое ще е това достижение, което ще го накара да се засрами от това, че се мисли за нещо повече от другите и се държи с тях като животно, застрашено от изчезване? По тази причина някои презират и собствените си предци, като ги смятат за прости и неуки – оттам презират и това, което предците им са правили, и неразбирайки смисъла му, го изоставят или го повтарят папагалски. Липсата на съдържание обаче обезсмисля правенето на каквото и да било, просто защото „така повелява обичаят“. Сетнината на този процес е суеверие – пазене на вещественото, вяра в самия ритуал, като че ли ако прекадим трапезата отляво надясно това ще ни донесе щастие, а ако е отдясно наляво това ще ни донесе нещастие. Не такава вяра са имали предците ни! Да смята човек, че някакъв формален ритуал ще му помогне или да почита природата като Бог, наистина е примитивно и заслужава презрение. Понеже има разлика между вяра, поверие, предразсъдък, заблуда и суеверие. Преданията, лишени от съдържанието си, са се превърнали в „бабини деветини“, а повтарящите се действия – в щуротии и безсмислици.

Ако традицията ни характеризира като нация, то май ние много сме загубили, защото много малко сме опазили. За опазването на каквото и да било е нужна обществена среда, вътрешна потребност от това, което бива пазено, и посветени личности, които да са вещи в същината му и отдадени на това дело. Един от първите записващи фолклора ни възрожденци е Димитър Маринов. При своите теренни проучвания в края на ХІХ век той съобщава, че жени на над стогодишна възраст свидетелстват за упадъка на фолклора ни. Те разказват как коледни песни се пеят по Гергьовден, как много от обичаите не се практикуват или вече са изменени, като на едно място правят само хлябове, в друго населено място палят само огньове и т. н. И ако още по онова време, на фона на отминалото скоро робство, сплотявало българската нация в несгодите и потисничеството, вече нравите са по-разпуснати, то вижте до какъв упадък ни доведе днешното време на пълна безнравственост или презадоволеност, когато все ни е малко! Та сега дори няма хора в селата, които описва Димитър Маринов, камо ли традиции! Излизали ли сте скоро от големия град, освен за почивка? А като се сравняваме с тези преди нас, какви ли ще бъдат тези след нас? Може би не след дълго те не само няма да излизат от големия град, а дори от виртуалната реалност, в която и днес мнозина са затънали?

Досещате ли се вече за какво са ни нужни нашите традиции? Ами, те са врата за изход и вход, както са били за поколения преди нас! Изход от материалното измерение, където винаги има неволя, тление и смърт, независимо в кое време живееш и колко ужасно или лъскаво е около теб. И вход в духовното измерение, в което има утеха, истинска радост, сила и обещание за вечен живот! Нима не чувствате това инстинктивно в душата си? Защо се усмихвате като видите дете в народна носия? Защо се радвате, когато чуете гласа на гайдата и на кавала?

Защото намирате естествен отклик на нуждата на душата Ви от топлина, светлина, чистота. Не топлината от радиатора или климатика, а уютът на бащиното огнище. Не светлината от лампата, а светлите думи на майчината благословия, даряващи надежда и вяра в бъдещето. Не стерилната чистота, постигната със съвременните препарати, а чистотата на неосквернено дете, пеещо народна песен.

Колко много се нуждаем днес от тази врата, която да ни отведе отново в дома на нашето детство, в дома на нашия небесен Отец, където ще срещнем всички онези, които достойно са живели преди нас и където ще ни намерят онези, които ще влязат след нас!

И колко лесно щеше да бъде, ако това беше просто вратата на етнографския музей или на близката църква! Но, уви, и музеят, и църквата, която прилича на музей, само увеличават тъгата по загубеното ни наследство, защото от тях се носи мирис на нафталин и смърт! Не, там няма топлина и светлина, няма живот.

Животът е скрит в самата същина на човешката същност – както в малкото семенце, което обаче, за да заживее, първо трябва да падне в земята и да умре. Сетне възкръсва, пробива почвата над себе си и се появява на бял свят, силно и красиво, и расте! И придобива форма според вида си и според условията, при които се развива.

Така е и с народните обичаи и с народната вяра. Ако искаме да жънем благоприличие, трябва да сеем духовност. Ако искаме да сме нация с велика история, светилник на народите и да има бъдеще за децата ни, то първо трябва да си научим историята (истинската, а не учебникарската), да приемем щафетата, факела на познанието от нашите деди и да го предадем на младите, като ги научим не папагалски да повтарят традициите, а да вникнат в техния скрит отвека смисъл, а именно – да възпитат у себе си Христовите ценности, да се научат да осмислят живота си, което да им докара вечния Живот!

Нито традициите ни, нито вярата, вплетена в тях, обаче са нещо елементарно. Задълбоченото познание на фолклорната традиция изисква осъществяването на логически връзки между семантиката на песента, музиката, вербалната реч, действието, времето, мястото и присъщите обредни лица. Всички те заедно са като дозата и съставките на лекарството, което лекува. Важно е да се отбележи, че всяко малко поселение по нашите земи пази своя идентична култура в спазването и употребата на обредите, което допълнително усложнява самото им проучване. И както стана дума, тъй като поселенията са почти изчезнали, то и формата отдавна е изчезнала, така че много от обичаите в последно време са папагалски повтаряни, други са изгубени, а някои – подменени направо с чужди. Например – яйцето, което се върти по Сирни заговезни от стареята, е подменено с халва, великденските хлябове – подменени с козунаци, и т. н. и т. н. Истина е, че формата на народното вярване е претърпявала и други трансформации, наложени не от мода, а от нужда, както при обичая заораване. Проучванията говорят, че поради невъзможност той да се възпроизвежда се наложило стареите да се съберат и да сътворят нов, който по своето проявление е друг, но съдържанието е едно и също. Така се стигнало до обичая „провиране през риза“, макар във формата между двата да няма нищо общо.

Но от изтъкнатото по-горе следва нещо много съществено, което не бива да пропускаме, защото забравеното – забравено, измененото – изменено. Значи ли това, че нашето съществувание трябва да премине във вайкане относно загубеното и пропуснатите ползи? Аз не мога да се съглася. Истината е, че същината, сърцевината, духът на народното познание не са далеч от нас. По-скоро ние сме се отдалечили от него и ни е необходимо време, за да потърсим да го достигнем. Както синът, който прахосал бащиното си имане с блудниците в чужда страна, така и ние сме се отчуждили от бащиния си имот и слугуваме на чужди влияния и втълпени „истини“ за живота.

А не е ли делът от отцовското наследство най-желателен? Защо тогава народната мъдрост казва, че „у дома и стените помагат“? Затова, както естествено у всеки съществува копнежът да се грижи за имотите, които са му завещани, така в нас съществува и копнежът да възродим нетленното си наследство. Формата сама по себе си е като подобаващата дреха, обличана за конкретен повод. Съумее ли съвременната личност да влезе в духа, в целта, в идеята на тържеството или обичая – тя ще съумее да му скрои и дреха, ще съумее да възроди празнуването като време и място за почивка, вдъхване на нови мисли, желания и прозрения.

Във всички времена е имало Будители и Просветители. Имало е, а и днес също има родове, пазещи знанието относно същността на народните обичаи, връзката между видимото и невидимото, както и между нас и тези преди нас, а и тези след нас. Такива хора приемат, пазят и предават поверието – поверената вяра и знанието относно нещата, които не се виждат и въпреки това са причината за всичко съществуващо. Тази просветена вяра сбъдва всичко добро в живота на всеки, който знае откъде идва и накъде отива. Нейната сила се корени в осъзнаването на собствената ни идентичност. Колкото жизнено важна е връзката на дървото с неговите корени, толкова важна е връзката ни с нашите предци, която, сами разбирате, може да бъде само духовна. И както дървото не може да продължи да живее, ако не развие корона и не дава плод, така и ние не можем да бъдем щастливи напълно, ако не развием нашето духовно наследство и не оплодим света с това, което сме приели чрез живителните сокове на обичаите от нашите корени – нашите предци.

И тогава българите няма да сме като дърво без корен, пръснати и без самочувствие, нито държавата ни ще е като разграден двор! Защото смисълът на всички традиции и народни поговорки е да запечата поука в поколенията навеки и по този начин да опази българщината като най-чиста форма на човещина завинаги.


Автор: Десислава Иванова

Мистерията Бабинден

Tанца, песента и актьорската игра свързваме с магия, тайнство, защото в нежната омая на тяхното присъствие по един необясним начин  душата полита на невидими криле, сякаш извън времето и пространството и обхождайки пределите на вечното, подновява сили, вдъхва нови чувства и мисли. И трите са проявления на творческите способности, дадени изначално на човека, и трите пристват във всяко фолклорно честване, откакто свят светува. Но днес трудно бихме могли да преживеем един празник като мистерия, а това значи ли, че тя не е там, че е изчезнала?

Мистерията на народните обичаи става все по-недостъпна за прагматичния съвременен ум, фокусиран само в материалната съставка на живота. Днешната безнравствена мисъл е оставила основанието и целта на празничните чествания в кома. Делът им на нематериално духовно наследство е подменен от кухи и в голяма степен излишни шумотевици, наречени фестивали или прегледи на народното творчество. В действителност на фолклора, което в превод означава народно познание, тази показност му е абсолютно неприсъща. Вековно опазената традиция е свидетелство за нещо друго. Свидетелство за нещо велико и истинно, неподвластно на времена, нрави и невежество,  неподвластно на нищо, що е преходно и битийно. Тя събира в себе си познанието и мъдростта на дедите ни относно невидимите закони, принципи и сили, създали и движещи света.  Всичко случващо се в него е свързано с поклонение и призоваване на животворящотото дихание на Изначалния. Корените на народните обичаи са назад във времето, надживели с хилядолетия своите създатели, устояли на асимилацията във времена на чужди владичества и робство, дори през вековете, когато не сме имали своя държава. Днес робството е нещо друго, то се изразява в устрема на човешкия род да си създава удобства, самопоставил се в позицията на безнадежно зависим от собственото си охолство. И ето че отново сме в нуждата да осъзнаем, да преоткрием, да припознаем тайните на народните традиции,  да почерпим жива вода от непресъхващия извор сред плаващите пясъци на бездуховната пустиня. Казаното дотук с пълна сила важи и за празника Бабинден.

Никой празник в годишния цикъл не е сам за себе си. Всички празници са идейно свързани и имат своето неслучайно място в календара. Затова и Бабинден би следвало да приемем не като самостоятелен празник, а като завършека на целия рождественски цикъл чествания. Те всички са свързани със зачеването и раждането на новото естество и грижата  за него.

                       

Бабата в празника не е просто добре обучената акушерка на селото, тя приема статут на обредно лице, на образ слово с прилежащите нему смисъл и значение. Присъствието на обредното лице в празника е неразривно свързано с особените качества и развити способности на личността в ежедневието, знание и умение, пазено и предавано от поколение на поколение, от вещия в рода към достойния и способен да опази и предава.

Образът на бабата, приемаща живота в ръцете си, в народната памет е тъждествен с Духа покровител – пазител на всяко жизнено начало. Тя е своего рода въплъщение на Божията майка, която според народното вярване невидимо стои на стража в деня на раждането.

Вярва се, че ако плодът се бави, то значи, че Божията майка още не е дошла. Тази именно свръхестествена сила олицетворява бабата. Нейните умения не са човешки, ако и да се разчита на опита и вещината й в израждането и грижите за новороденото и родилката. Предците ни не са разделяли вярата си в свръхестественото от вярата в човешките способности, напротив – виждали са неразривната връзка между тях. Разбирали са, че истински професионалист може да бъде само този, който е посветил себе си на това да служи на другите чрез Божията сила и именно поради това не е ограничен от тавана на собствените си възможности, а черпи знания, умения и способности от Всесилния.

Нейното присъствие на  медиатор между видимо и невидимо за майката и нейното чедо влиза в сила много преди непразната да роди и продължава до четиридесетият ден след раждането на детето. Тя е връзката на родителката със светата обител на Божието присъствие. Нейна е длъжността да представя пред свещеника немощите и болките на родилата, както й на плода й, а ако нужда се наложи, да го доведе и в дома й за пречистваща молитва. Вещината й не се изразява само в трудолюбието и всеотдайноста, а и в знанието относно лечебните свойства на билките и тяхното използване. Тя познава всяка болка и знае мярка и билка за нея.

Съгласно обичая първото нещо, което прави на Бабинден пазителката на живота, е да обходи къщите, където е скоро бабувала. Там тя окъпва младенците, както в деня на тяхното рождение. Освен тях  поръсва с китка здразец, приготвена още от Богоявление, и по-големите деца в дома, и момите, и булките. След това миросва, тоест помазва, всички с благоуханно масло, осветено в църквата. Бабувалата, докато ги миросва, им нарича за здраве, благословя ги, та във всичко да преуспяват. А благословията, изречена в деня на ритуала, е молитвеното слово, призоваващо бъдещото благополучие и съдействието на невидимите ангелски същества, които носят добруване и успех. Вярва се, че невидимо се дават от Бога благодатни сили, необходими за духовно и телесно израстване. Народната мъдрост е обобщила тази вяра в поговорката: “От нас наречено, от Бога изречено. “

От своя страна, тези, които приемат благословението и духовно се съединяват с изречената за тях молитва, даруват бабата. Даруването е благодарственият принос към Благо-даващия, към Бога, а оттам и към тази, която им е помагала чрез Неговата благодат. Затова обгрижваните родилки ще пристъпят към Благородната, за да я почетат и те на свой ред да принесат своите дарове, да благословят – доброто воюване в пътищата й, в трудовете й, в преминаването й по мостовете между световете. Онези жени, чиито деца вече са поотраснали и вече не са под настойничеството на бабата, освен за даруване ще отидат към нея, за да я умият. Това умиване от невестите към бабата е знак за новото време, което ги чака. Време на нови отговорности, време за нова сила и нови откровения. Време за навлизане в нови непознати за тях води,  на задълбочаване, водещо към това самите те да станат пазителки на живота, на словесата, сътворяващи битието на чадата им. То е знак за това, че и те поемат по пътя на бабата, да въплъщават, да изобразяват в себе си Божията майка, да воюват за благото на чадата си и рода си чрез правдата и истината,  да бъдат на свой ред помощ, утеха и благословение за рода си.

Не всяка земя има силата да ражда плод и не всяка невеста носи плодна утроба. И дори да й е дадено да ражда, пак трябва да бъде подготвена за часа на своето плодородие. Затова на обяд в дома на  бабата идват булките, които още нямат деца, както и онези девици, за които наближава да влязат в пътя на невестинството, за да получат на свой ред бъдещо благословение. За тях, както за всеки прекрачил прага на дома й е благородната приготвила  трапезата. Като се съберат, слага просо в ситно сито и го посява из дома. Посява и нарича, да се множат децата им като просото, извиквайки Божията сила да направи младите утроби способни да раждат.

Бабинден е тържеството на избралите да бъдат земя плодородна, раждаща плода си на своето време, на тези, които пазят и обгрижват самия Живот. Празникът е тържество на избралите да се съединят със семето на изначалното слово,  в чисто, неопетнено сърце, за да придобият способност да зачеват, да раждат и да обгрижват, по примера на бабувалата – приемащата и отдаваща без време и без мярка.

Автор: Десислава Иванова – Ателие за Фолклор и Традиции ”ЕПОДЕ“

                                 

Света София и дъщерите й Вяра, Надежда и Любов

На 17 септември отбелязваме денят на нашата столица Софиа - древен град, който съществува от 7000 години, почти от зората на човешкия род. В него са живели славните серди, до него са се домогвали всички завоеватели, в него се е провел един от първите вселенски събори на ранната църква - Сердикийският от 334 г., още когато тя е била единна и гонена от противниците на доброто. Тук е издаден и Сердикийският едикт – първият в света документ, постановяващ толерантност и равноправие. Той е издаден от император Галерий на 30 април 311 г. и с него се дава право на свободно изповядване на всички религии и се слага край на гоненията срещу християните.

Нашите предци са населявали този град стотици години. И това, което те са ни оставили в завещание е велико, защото то е неръкотворно, нематериално и затова - вечно, непреминаващо. Именно поради вярата в Бога и произхождащите от нея добродетели предците ни са приели евангелската вест и са построили храмовете Света София, ротондата Св. Георги, църквата Св. Петка, Боянска църква, които стоят и до днес като свидетели за тяхната вяра и добродетели. По името на църквата Св. София е наречен нашият град и до днес, а името му значи “Божествена премъдрост”.

Но какво е за съвременния човек Божествената премъдрост, след като той в общия случай не вярва в Бога? Какво е изобщо за днешния човек мъдростта? Начин да си по-хитър от другите? Умението да трупаш богатство? Дори думата богатство съдържа в себе си “Бог”, защото предците ни са знаели, че без Бога всяко богатство е преходно и не носи щастие на човека, а грижи и поквара. Затова в днешно време хората не говорят за богатство, а просто за пари. За пари са склонни да лъжат, да насилват, да онеправдават ближните си, дори да убиват. Ако в древността, по времето в което е живяла Св. София с трите си дъщери Вяра, Надежда и Любов, са убивали заради идоли, наречени с имена на богове, то сега убиват заради пари, защото парите са съвременния идол на човечеството, който е изместил почти всички други. И най-страшното е, че този идол прави хората убийци на собствените си души, защото те му принасят в жертва вярата, надеждата и любовта си.

По времето на царуването на римския император Адриан, живеела в Рим и благородната София с трите си дъщери. Тя била християнка и водела благоразумен живот. Родила три дъщери, на които дала имената на християнските добродетели Вяра, Надежда и Любов. Така и възпитавала своите деца – да проявяват в живота си тези добродетелите, чиито имена носели. 

Растели децата, растели и добродетелите в тях. Подчинявайки се на своята свята и богомъдра майка, те прилежно се занимавали с четене, били усърдни в молитвата и домашните трудове от малки. И тъй като били необикновено красиви и благоразумни, мълвата за тяхната мъдрост и красота се разпространила из целия Рим, в който по заповед на Императора залавяли и избивали всички християни. 

Чул за тях и Антиох, началникът на областта и заповядал да ги доведат. Веднага разбрал, че са християнки, защото те не желаели да скриват вярата си в Христа и открито се гнусели от мерзките идоли. За всичко това, Антиох известил император Адриан и той заповядал да му доведат децата и майка им. 

Като видял техните благородни, светли и безсташни лица, Адриан започнал да разпитва от кой род са, как се наричат и каква е вярата им. Като споменала кратко за произхода и името си, света София започнала да говори за Христа, чийто произход никой не може да обясни, но на Името Му трябва да се покланя всеки род. “Аз съм християнка” – казала тя – “ето скъпоценното име, с което мога да се похваля.” При това казала, че и дъщерите си е приготвила за Христа, за да запазят чистотата си за нетленния Жених – сина Божий.

Виждайки непреклонната вяра на майка им, императорът, обсебен от злите сили, се опитал да изкуши децата, като им казвал, че ги обича и им обещавал лъжовно дори да ги направи свои дъщери, ако отдадат слава на неговите идоли. Когато не сполучил, започнал да ги измъчва, първо Вяра – за да гледат по-малките й сестри и майка й, и да се съкрушат. Всички свидетели укорявали царя за неговото безумие и жестокост. След това донесли желязна решетка и я поставили на силен огън, и после сложили върху нея светата девица Вяра, която не преставала да се моли Богу. И тъй като Господ я укрепявал, тя останала невредима, за изумление на всички. Накрая злият император заповядал да и отсекат главата с меч, а тя укрепила сестрите си, целунала майка си и преминала при своя Господ.

Изпитаната вяра е по-драгоценна от нетрайното, макар и чрез огън пречистено злато.

Подобно, дори повече, измъчвали и убили по-малката и сестра Надежда. От нея императорът също поискал да се поклони на Артемида, тя била вързана на дърво и върху тялото си понесла ужасни мъчения. На лицето й обаче сияела усмивка и мъчителят й не успял да победи търпението й.

Скръбта ражда търпение, търпението – надежда, а надеждата не посрамява.

Най-малката, деветгодишната Любов, разпънали на колело и били с тояги, докато членовете на тялото и се отделяли от ставите и кръвта и напоила земята като дъжд. Мъчителят я заплашил, че ако не каже, че Артемида е велика, ще я хвърлят жива в разпалена пещ. Но невръстната светица отговорила: “ Велик е моят Бог Исус Христос, а Артемида и ти заедно с нея, ще погинете!”. 

Разгневен от тези думи Адриан, заповядал да я хвърлят веднага в пеща. Но Любов сама влязла вътре и останала невредима, пеела, благославяла Бога и се радвала. В тази пещ се виждали и други сияещи със светлина лица, които ликували заедно с мъченицата. Когато пеща угаснала, прекрасната Христова невеста излязла от нея здрава и весела. Христовото име било превъзнесено, а нечестивците – посрамени. Но обладаният от злите духове император не се покаял и заповядал да посекат девойката с меч. 

Като чула това, тя се зарадвала и казала: “Господи Исусе Христе, който си възлюбил Твоята рабиня Любов! Пея и благославям великото Ти Име, задето ме приемаш заедно със сестрите ми и ме удостои да претърпя заради Твоето Име, същото, което претърпяха и те."

Любовта никога не отпада.

Нима има по-голямо мъчение за една майка, от това да гледа как измъчват и убиват трите и невръстни деца? Но чрез Божията тайнствена Премъдрост, която обитавала не само в ума, но и в сърцето на света София, тя знаела, че всички ще загубим прехoдните си тела и че не трябва да се страхуваме от този, който погубва тялото, сиреч от убиеца или мъчителя, а от Този, който и душа и тяло може да погуби в пъкала, сиреч от Бога. Затова и Бог я приел в небесния чертог, заедно с дъщерите и, и им дарувал вечен живот.

Блажен всеки, който пази в сърцето си Вярата, Надеждата и Любовта към Нашия Господ Исус Христос! Блазе му, защото ще получи за награда вечен живот, а и в този свят нищо няма да му липсва, защото сам Бог ще снабди всяка негова нужда, както помогна на трите девици и те не усетиха болките от мъченията!

Достойният е като чист, макар и пръстен съд, който се изпълва със скъпоценно съдържание от небесната съкровищница! Предците ни са знаели това още от времето преди Христос да се яви в плът и това, което са пазили като традиция и ритуал и в древността и дори до наши дни, напълно се е покривало с вътрешното им изживяване и разбиране.

Достоен всеки, който носи в себе си Божествената Премъдрост – София! Той е, който разбира, че най-ценното в този живот не се купува с пари и не ги прави свой идол! Той е, който заради преходното, не убива вечното! Заради грозното и злото, не погубва красивото и доброто!

Нека и ние в светлината на празника да потърсим освещаването, всеки за самия себе си, а и за дома си. Дедите ни са освещавали домовете си, иконите си и самите себе си, защото са разбирали, че човек е съд, който се изпълва или с благоухание, което са добрите мисли и дела, или с вонята на неверието, съмнението, годростта, завистта и всички други пороци и грехове.

Нека освещаваме и външното и вътрешното, пазейки примера на светите мъже и жени, живели преди нас.